От средата на март, когато избухна скандала в МВР, бяха направени много разкрития. Бяха зададени много въпроси. Управляващата коалиция се пропука, а правителството, доскоро разполагащо с конституционно мнозинство, оцеля на косъм при петия си вот на недоверие. Два дни след това скандалният вътрешен министър, от който тръгна най-големият разпад на държавността след 1997 г., подаде оставка „за да има повече държава и държавност”. Последва „сериозен структурен и персонален ремонт“ на цялото правителство, дирижиран от... подалия оставка вътрешен министър. И може би от президента, стоящ плътно зад гърба му.

Подобен абсурд трудно може да се случи в цивилизования свят. Но в България е обичайна практика. Най-сериозната след 1997 г. политическа и институционална криза без особени усилия бе натикана в традиционната медийна и политическа злоба на България,. „Огън погълна огъня“, както образно се изрази първият уволнен от правителството Румен – ексминистъра на икономиката Румен Овчаров. Никой не бе „привикан“ в прокуратурата, никой не бе разследван. И най-важното – никой не бе впечатлен.

Медии, анализатори и общественици не направиха близките до ума заключения, че всички партии в България са институции над закона, които имат колективното право безнаказано да лъжат и крадат; че всъщност са легализирана форма на организираната престъпност, от която се финансират; че съревнованието помежду им на избори е надпревара за лично ползване на властта, а не за промяна на задържащо развитието статукво. Никой не декларира, че сегашната политическа система, формирана в периоди с различно обществено мнение, очевидно е отломък от миналото, и че сега действащите в нея правила трябва да бъдат отхвърлени и да бъдат създадени нови, в центъра на които е личността и нейните права, а не държавата и нейните претенции. Никой не потърси корените на синдрома на вечно неслучващата се България в липсата на обществена памет за половинвековния комунизъм и на още по-тежката липса на желание да се усвояват демократичните ценности, потъпкани от него.

Комунизмът е колективизъм. Фундаментално важно е да бъде надживян от всякаква, но най-вече - от психологическа гледна точка, защото хората, които се осъзнават само като част от някакво цяло, нямат усет за собствената си уникалност и индивидуалност. Прекарват живота си в лъжа, цинизъм и безверие. Превръщат държавата си в територия, в която няма ценности, няма морал, няма норми на обществено поведение, няма връзка между избиращи и избирани, няма доверие между тях. Размиват границите между добро и зло. Избират и търпят криминална и корпоративна власт - мрежа от взаимно обвързани и взаимозависими престъпници, които преследват единствено своя интерес, и които призваната да се бори с тях правосъдна система на практика защитава.

Комунизмът е страх от промяна. Всички българи сега живеят така, защото достатъчно много от тях достатъчно често – всъщност винаги - гласуват против промяната. В резултат обществото не се модернизира, а моралният разпад в традиционни общности, които отказват да се модернизират, е неизбежен. Той е следствие най-вече от преобладаващата мотивация за действие - краткосрочната материална изгода, и от факта, че за обществените дела се грижат само държавни служители, тъй като само на тях им се плаща за това. Счита се за необичайно и дори недопустимо обикновен гражданин да се интересува от разрешаването на обществен проблем, а контролът върху дейността на служителите е рядък и се извършва само от други служители. В скандала с МВР видяхме как.

Комунизмът е патриархат. Цялата философия и управленска практика на патриархата е насочена към блокиране на възможностите за социално участие, към контрол и разпределение на ограничените ресурси, с които разполага общността. Патриарсите претендират за монопол върху истината за света, монопол, който поддържат чрез убеждението, че патриархатът е единственият възможен порядък, най-съвършеният от всички светове, и изисква покорство и послушание в името на неговото съхраняване и увековечаване. А членовете на „паството” безрезервно им вярват, защото са бедни, маргинализирани, самозатворени в рамките на семейството, приятелите, населеното място, без никакъв достъп и връзки с високите етажи на властта, които да им помогнат да се свържат с икономически, образователни, правни и политически организации, за да подобрят живота си. Това води до появата на двойни морални стандарти - един набор от правила за “наши хора” и друг за всички останали.
Комунизмът е несвобода. Несвободата генерира корупция и клиентелизъм, затруднява създаването на здрава среда за предприемачество, и рязко снижава ефикасността на институциите, необходими за функционирането на модерното развито общество.

Бедните са зависими. Но можеш да си богат и пак да си зависим, ако не искаш да бъдеш свободен. Или ако не знаеш как.

А е много просто - свободата се основава върху принципа на личната неприкосновеност. Всеки притежава своя собствен живот и е отговорен за него. Всеки може да избира лидери за себе си, но не и да налага управляващи над другите. Всеки определя своите цели на основата на своите собствени ценности.
Никоя българска партия не е отправяла такива послания досега. Нищо чудно- либералното искане за по-малко държава е заплаха за политическия и бюрократичен елит, чието могъщество се дължи единствено на възможността да решава кой колко да получава. Но този елит е вече толкова компрометиран, че създаването на партия, която да отхвърли правилата на сегашната политическа система и да създаде нови, в центъра на които е личността и нейните права, а не държавата и нейните претенции, е крайно необходимо.

Конструирането на либерална алтернатива на българския комунизъм е бавна, трудна и неблагодарна работа. Подобен проект изисква апостолски усилия и е сравним с налагането на нова религия. Засега либерализмът в България е по-скоро ерес, а правовата държава – мираж. Либералната демокрация обаче е възможна и без либерална партия начело на държавата. Просто трябва повечето съществуващи партии да споделят базови либерални ценности.

През последните три години това започна да се случва и в България. Бившите комунисти дадоха либерални отговори на фундаментални въпроси като какъв да бъде размера на данъците и осигуровките, дали да се девоенизира и подложи на граждански контрол вътрешното министерство, каква да е числеността на държавната администрация. Ако изкарат мандата си докрай, скоро ще им се наложи да приватизират болници и да закриват училища. Ако не – ще го направят следващите управляващи. Всеки следващ управляващ– дори авторитарния Бойко Борисов - по убеждение или по принуда, ще е все по-голям либерал.

Ако на някого това се струва прекалено оптимистично, нека си спомни как Германия надживя националсоциализма. Малка група граждани, убедени в каузата на Свободата, промениха страната си въпреки съпротивата на значително по-голяма група граждани и на не малка част от света. За 15 години от пепелищата на Третия райх се роди най-могъщата европейска държава.

Комунизмът се надживява като националсоциализма. Всички големи промени започват така.

.