Прехвърляйки се в сферата на най-основното човешко право, словото, ние не можем да не потръпнем от огромната разлика между „черното“ (както го ругаят) минало и светлото (както го славословят) настояще. Въпреки известни ограничения в дадени периоди, в страната съществуваше принципна свобода на словото и дори комунистите в значителна степен се ползвуваха от нея. Онзи, който се съмнява в това, нека отиде в народната библиотека „Иван Вазов“ и просто прелисти издаваните дори по времето на войната вестници. Цялата комунистическа и лява литература (даже чисто подривната литература) се разпространяваше почти безпрепятствено. Не е възможно да си представим днес, че ако един писател напише роман, с който атакува идейната и нравствена същност на строя, този роман ще види бял свят. Но романът „СНАХА“ на Георги Караславов, на комуниста Караславов беше не само публикуван, но получи и официална награда... от „фашисткия мракобеснически режим“.

Цензорът от старите времена, на мен поне, ми изглежда мил и наивен човек в сравнение със страхотната тотална цензура на днешния режим. Но да оставим литературата и вестниците, а да преминем на нещо далече по-важно. Ако при някогашните диктаторски и полудиктаторски режими проблемът на гражданите беше как да изкажат на всеослушание това, което мислят, проблемът на гражданите в днешните комунистически страни е как да скрият това, което мислят.

Неотдавна, имайки предвид положението в Чехословакия, видният американски писател Артър Милър заяви, че именно поради силния инстинкт на хората да крият мислите си се е появила опасност от пълното обезмисляне на цял национален език. Както чувате, това не е много далече от Кировата теория за езика и антиезика. Днес никой българин не може да си представи, че би имал дързостта да стане и каже на представителите на режима точно какво мисли за тях. И дори когато такива импулси на гражданска смелост се появяват, те бързо се стопяват в страхливата тишина на масата. Дори уж поощряваната официално критика и самокритика в края на краищата се свежда до перверзни комплименти към режима, и си остава далече от истината.
Другото човешко право - на което българите по традиция са се радвали в миналото, дори и при полудиктаторски режими, а именно правото на свободното сдружаване - днес принадлежи към царството на отдавна умрелите блянове. Никак не е необходимо да влизам във всеизвестни подробности. Но за онези млади български граждани, които биха изпитали някакво съмнение към това, което казвам, бих предложил - опитайте се да образувате някакъв най-безобиден кръжок или дружество. Да кажем „Дружество на приятелите на пойните птички“. И тогава най-мекият отговор на властите ще бъде, че такова дружество никому не е нужно и че дейността му всъщност се покрива с тази на Ловно-рибарския съюз. Но по-вероятният отговор ще бъде: „За какви пойни птички става дума?“. Кой би дръзнал да говори за свободно професионално, религиозно, идейно или политическо организиране? На българските граждани без съмнение е предоставена свободата да членуват задължително в Отечествения фронт и разни други казионни организации.

Тук естествено стигаме до правото на свободните избори. От всички досега споменати права това е най-абсурдното в днешна България. Ето ви типичен случай, когато целият смисъл на глагола ИЗБИРАМ - а именно ПРЕДПОЧИТАНЕТО на ЕДНО НЕЩО от НЯКОЛКО НЕЩА - е ликвидиран, и днес на българските граждани е предоставена шизофреничната възможност да ИЗБИРАТ ЕДНО НЕЩО от ЕДНО НЕЩО. Въпреки ликвидирането на партиите с преврата от 19 май 1934 година, в Народното събрание все пак се озоваха огромен брой народни представители - противници на тогавашното правителство, защото въпреки всичко глаголът ИЗБИРАМ все още имаше смисъл.

Трябва ли да говоря за неприкосновеността на кореспонденцията, когато и децата в днешна България знаят за рутинното отваряне на кореспонденцията на всеки български гражданин, към когото Държавна сигурност проявява интерес. Трябва ли да споменавам за трите списъка за подслушване на телефонни разговори - постоянно, периодично и временно - с които бяха удостоени софийските граждани по мое време...

А какво да кажем за неприкосновеността на жилището, за правото на справедливо правораздаване, за равенството пред законите, за свободното вероизповедание и така нататък...
Всички тия човешки права и свободи, които дори се съдържат в духа на прокламацията на Отечествения фронт и в името на които неговото правителство взе властта на 9-ти септември - „Денят на свободата“, изглежда бяха бързо погребани на другия ден - 10 септември, „Денят на народната милиция и Държавната сигурност!“
И сега си спомням за онзи лозунг, опънат навръх 10 септември на една голяма българска гара, където върху червеното платно с „революционна искреност“ беше написано:
„Да живее десети септември, ден на Народната милиция - единствена опора на Народната власт!“