В памет на убития преди 29 години в Лондон български дисидент Георги Марков ви предлагам част от глава 8 на книгата "Чашата на гадателката" от Джон Хамилтън, която издадох миналата година. Документалният филм за убийството на Марков, на който Джон бе консултант, тази година е номиниран за наградата ЕМИ. От сърце му желая да я спечели.

Георги Марков е жертва на така нареченото “убийство с български чадър”, толкова невъзможно престъпление, че, ако се направи филм за него, той ще изглежда глупав и невероятен. От обществена гледна точка убийството си има всичко: неразкрито престъпно деяние, шпиони, терор, конфликт от Студената война, неприятни злодеи, като диктаторът Тодор Живков и помагачите му, съчувствие към скръбта на вдовицата на Марков и малката му дъщеря. Има и изключително оръжие на престъплението – чадър, произведен от КГБ с отрова от най-силните, познати на човека.

За мен този случай е всичко това, а също и неочакван поглед към черното сърце на безмилостен, прогнил режим. Случаят Марков ме интересува, но искам и да помогна на другите многобройни изследователи и журналисти, които се сблъскват с каменното нежелание на българската държава да признае престъплението си.
Историята на Георги Марков започва в мръсния свят на София след смъртта на Сталин. Марков бил красив, амбициозен и невероятно талантлив писател, който предоставил уменията си на режима, за да живее добре. Разполагал с държавна вила и сиво БМВ. Виждал се с красиви артистки и дори се оженил за една. Играел покер с влиятелни офицери от КДС и ловувал със самия диктатор Тодор Живков.

Оставил най-доброто описание на системата. В едно есе той пише, “на нас ни се плащаше, за да не пишем”.

Някои казват, че Марков бил дисидент, може би е станал такъв в края на живота си.. Но той не напуснал България, защото мразел комунизма. Не напуснал, заради някакви принципи, а просто защото искал повече. Искал световна слава. Постигнал това след време, но на ужасна цена.

Марков изгубил всичките си илюзии и романтични надежди, преди да умре. Но се оженил, родило му се момиче. Снимките от онова време показват симпатичен мъж с права, сребърна коса, сресана наляво, с черни вежди и остър поглед. На затрогваща фотография се вижда мъж със син костюм, който държи дъщеря си в ръце. Изглежда доволен от живота.
Намразил, обаче, колегите си от българската служба на БиБиСи, поради бюрокрацията там. Считал, че не използват достатъчно таланта му. Бил в лоши отношения с почти всичките си колеги в радиото. Губел си времето в писане на статии за светския живот. В Министерството на вътрешните работи неизвестно защо отхвърлили молбата му за паспорт, а всички други в българската служба получили паспорти. Бил разочарован – имигрантският живот, не бил точно това, което очаквал.

Затова възнамерявал да се премести в Мюнхен и там да основе имигрантско литературно списание заедно с приятеля си Димитър Бочев. Бочев завеждал културната програма на българската служба в радио Свободна Европа, финансирано от ЦРУ. Той пускал по радиото разобличителните и язвителни есета на Марков за кухнята на режима. Най-интересните били за срещите с Тодор Живков. Есетата не били злостни или пристрастни, а сатиричен, смешен портрет на учтив, контактен човек, но и деспот на върха на един лицемерен, ориенталски режим. Марков разказал открито, с имена, за пресметливостта, безчестието и двуличието, които били зад култа към личността на Живков – основната част на партийната машина.
Тези подробни разкрития сигурно са вбесили Живков. Това било предателство и пряка заплаха за властта му. Апологетите на комунистическия режим все още твърдят, че тези есета не били достататъчни, за да бъде осъден на смърт Марков. И това, въпреки факта, че писателят бил наистина заплашен няколко пъти с убийство, ако не спре дейността си в радио Свободна Европа.

За щастие не се налага повече да слушаме такива аргументи. През юни 2005, двадесет и седем години след смъртта на Марков, журналистът от “Дневник” Христо Христов издаде книга, в която разказа по различен начин на света за този случай. След шестгодишен труд, той публикува почти всички известни документи и подробности за убийството, включително и неоспорими доказателства, че Марков е бил най-големия враг на режима. Документите, публикувани за първи път в книгата на Христов, осветяват веригата от събития, водещи до престъплението, както и данни за това, как от Сколанд ярд пропуснали в последната минута да заловят убиеца. Книгата се казва “Убийте ‘Скитник’”. “Скитник” е псевдонимът даден на Марков от КДС след бягството му.

Важни хора от следствието, окуражени от книгата на Христов, започнаха да говорят за убийството – какво е открила полицията и защо досега престъплението не е разкрито. През януари 2006г. пристигнах в София, като консултант на Канал 5 на БиБиСи за нов документален филм за Марков.

Интервюирахме Богдан Карайотов, който водеше следствието в България от 1991г.до 1999г. Той е солиден, стар полицай, движи се и говори бавно, с дрезгав глас, като двигател на кола в зимна утрин. Прегърбен е и постоянно пуши, димът влиза в него, и повече не излиза. Мнозина ми казаха, че е почтен и съвестен човек.

Карайотов ни каза, че през 1991г. имал специален достъп до най-секретните архиви на Службата за външно разузнаване, бившето Първо главно управление на КДС, българската версия на MI-6.

“Открихме документи, в които пише, че Марков трябва да бъде неутрализиран. Точно така пишеше” – смее се гръмко Карайотов. С колегите си дълго разисквал какво може да значи “неутрализирам”.

“Очевидно може да има много значения” – продължава той. “Но според нас това означава физическо премахване”.

Карайотов ни каза, че в резултат на разследването станало известно името на един агент, който бил свързан с убийството. Досието му било намерено в архивите. Кодовото му име било “Пикадили”, а истинското – Франческо Гулино. Бил дребен италиански престъпник, арестуван за наркотици и валутни нарушения, когато влязъл в България от Гърция. След седмица в тъмнична килия в софийския затвор, бил посетен от хора на КДС. Гулино подписал декларация за сътрудничество. Обвиненията срещу него отпаднали и той бил изпратен на курс за обучение.

Подробностите за завербуването на Гулино за първи път бяха публикувани в “Убийте ‘Скитник’”. В книгата се цитират данни за личният му живот от онова време. Бил “умен, с бърза, остра мисъл. Не се страхува”. В досието му имало четири фалшиви паспорта – два швейцарски и два български, единия дипломатически на името на Иван Гулинов.

Като начало започнал да шпионира чужденци в София. По-късно от КДС му уредили документи за постоянно местожителство в Дания. Там отворил магазин за сувенири, после ателие за рамки за картини. Започнал да търгува с антики. Има доказателства, че продавал фалшиви картини. Пътувал из Европа в караван с австрийска регистрация, продавал антики и изпълнявал задачи на КДС.

Междувременно Марков продължил да дразни хората от висшите коридори на властта в България. През 1977г. те решили завинаги да се разправят с него. Планът за това бил изготвен на среща на петима висши служители на КДС, включително и Димитър Стоянов, тогава министър на вътрешните работи. Двама от присъствалите на срещата са още живи – заместник-директора на контрарузнаването генерал Владимир Тодоров и шефа на IV отдел на контрарузнаването полковник Мичо Генковски. /През 1992г. Тодоров бил осъден на затвор от военен съд, задето унищожил досието на Марков/.

Записът на срещата е може би най-важния документ, открит от Христов в полицейските архиви и публикуван в книгата. Документът засяга двама души, още живи, и пряко ги уличава в смъртта на Марков.

“На първо място, планът за действие предвиждал избор на агент, подходящ за задачата. Търсили такъв човек главно в IV отдел на контрарузнаването. Избрали Пикадили. Генковски, водещият му офицер трябвало да го посети и провери. Преди заминаването, получил подробни указания от ген В. Тодоров. В доклада си до Тодоров, Генковски съобщил, че агентът приел задачата ‘присърце’”.

В досието на Гулино пише, че го освободили от всички други задължения, и му поставили главната задача да неутрализира Марков.

Гулино посетил Лондон три пъти. Прекарал четиридесет дни през есента на 1977г. в Южен Клапъм, кварталът, където живеел Марков. Върнал се през пролетта на 1978г. Полицейските следователи открили в архивите на КДС писма на Гулино, с които информирал шефовете си, че е готов да изпълни задачата. Съобщението било изпратено с шифрована телеграма до фиктивна компания. Гулино искал тридесет и осем хиляди лири за “развиване на бизнеса”. От КДС отказали да платят толкова много, но в последствие се разбрали.

Гулино отишъл в Лондон за последен път през септември 1978г. На седми септември Тодор Живков навършвал шестдесет и седем години. Възнамерявали да му направят необикновен подарък. За Марков това бил обикновен ден. В средата на работния ден решил да паркира на по-удобно място колата си, с която дошъл на работа от Южен Клапъм. Взел почивка и паркирал колата на южната страна на моста “Ватерло”. После се изкачил по каменните стъпала от брега на Темза, за да хване автобус за Bush House. Бил на спирката на моста, когато почувствал остро убождане в задната част на лявото си бедро. По-късно казал на жена си в болницата, че се обърнал навреме и видял някакъв човек, който се навел и взел чадър от земята. Човекът се извинил, изтичал през улицата и спрял минаващо такси, като дал инструкции на шофьора със силен чуждестранен акцент.

Гулино ли е бил този човек? Знаем, че му възложили да неутрализира Марков. Марков бил неутрализиран. Но без повече данни от архивите на КДС никога няма да има достатъчно доказателства, за да се отговори категорично на този въпрос. Но няма съмнение, че посред бял ден е било извършено убийство.

На Марков му се сторило странно, че човекът чакал рейс, за да пътува в една посока, а после заминал с такси в противоположната. Дали е заподозрял нещо? Приз изминалите месеци няколко пъти го заплашвали със смърт, затова засекретил пътуванията си и спрял да ходи по ресторанти. Убоденото място го боляло и Марков свалил джинсите си, за да покаже малката рана на близкият си приятел и колега от българската служба Теодор Лирков. По-късно Лирков казал, че помислили, че раната е от ухапване на насекомо.

Марков не бил в настроение да пие бира с Лирков в онзи ден. В къщи се оплакал, че му се гади. Късно същата вечер Анабел извикала бърза помощ. Отровата бил вече в кръвта му. Бил обречен.

Според “Убийте ‘Скитник’”, на другия ден Гулино пристигнал в Рим със самолет от Лондон. Там само се видял, без да говори, с агент на IV отдел на контраразунаването, отдела на КДС за борба с имигрантите. Гулино изпълнил задачата.

В същото време в болницата “Сейнт Джеймс” в Стретъм, Южен Лондон, никой не повярвал на Марков, че е жертва на таен полицейски заговор.

Казал на Лирков:

“Отровиха ме тези гадове”. Животът му бавно свършвал. Лекарите решили, че може би Марков е прав, но било вече много късно.

Превод: Огнян Дъскарев

Copyright Издателска къща МаК, София, 2006