Това е отговор на статията на Кеворкян в "Труд" от преводача на книгата "Времето на убийците" Огнян Дъскарев. Той дори не си е правил труда да я предлага на "Труд"- статията му излезе в електронното издание на "Демокрация днес" този понеделник. Публикувам я на моя блог с негово съгласие заради безспорното й качество и допълнителната информация, която дава по случая "Антонов".

Преди много години на български беше издадена книга с това заглавие от словашкият писател Рудолф Яшик. Книгата е от най-силните, които съм чел за войната. Спомних си за нея във връзка със статията на г-н К. Кеворкян, с интересния надслов “Сезонни дупедавци” от 7 август т.г. във в. “Труд”. В статията г-н Кеворкян се занимава с трима покойници – папа Йоан-Павел II, Клеър Стърлинг и Сергей Антонов и остро критикува издателска къща “МаК”, задето публикувала книгата на К. Стърлинг “Времето на убийците”. Г-н Кеворкян е против българската следа в покушението срещу папата и в подкрепа на това цитира тогавашният директор на ЦРУ, Бил Кейси, който през януари 1983 казал, че българската следа е празна работа. Всъщност, изявлението на г-н Кейси е съвсем логично. Той не би могъл да каже друго, защото в края на 1982 и през цялата 1983, именно това внушават световните медии. Те цитират неназовани източници на ЦРУ и другите западни тайни служби, освен италианските, които, отхвърлят българо-съветското участие в атентата срещу папата. На 9 ноември 1982, ден преди смъртта на Брежнев, заместник-резидентът на ЦРУ в Рим заявява на италианския вътрешен министър, че италианските власти “нямат доказателства” за българската следа. В следващите месеци в “Ню Йорк таймс”, “Кориере дела Сера”, “Нюзуик”, “Лос Анджелис таймс”, “Ла Република”, БиБиСи, лондонския “Таймс”, се появяват серия от статии и съобщения с една цел – да оневинят и омаловажат обвиненията срещу КГБ и КДС за участие в покушението. На 6 януари 1982 “Ил Джорнале” съобщава, че официалните власти във Вашингтон, Лондон, Париж и Бон считат, че е “абсолютно немислимо Съветския съюз да действа толкова нагло и безразсъдно”.

Причината за това е една – целият Запад, с изключение на Италия, си е затворил очите за вероятните извършители и поръчители на покушението, за да не бъде провалено започналото разведряване. Точно заради това г-н Кейси произнася думите, които толкова много харесват на г-н Кеворкян. Трябва да отбележа, обаче, че други видни личности, необременени с власт, твърдят нещо друго. Бившият директор на ЦРУ Ричард Хелмс твърди, че “атентатът срещу папата има всички белези на операция на КГБ”. Збигнев Бжежински казва на Клеър Стърлинг през май 1983 в Рим, че “трябва да си фанатик” да вярваш, че българските тайни служби не са го направили.

По-нататък в статията г-н Кеворкян дава думата на Клеър Стърлинг, която в края на 1989 заявява,че пълното разследване на случая ще изчисти името на българския народ. Съвсем вярно и точно изявление. Защото българският народ няма нищо общо с вероятните българо-съветски автори на атентата. Точно толкова общо има и арменският народ от АССР /Арменската съветска социалистическа република/, която беше в състава на бившия СССР. Но г-н Кеворкян не е доволен – той очевидно иска да бъде изчистено и името на КДС и КГБ. Затова дава думата на бившият висш служител и известен противник на българската следа, Мелвин Гудман, който, разбира се казва, че такава няма. Но г-н Гудман разбива на парчета твърдението на г-н Кейси от януари 1983, което авторът на “Сезонни дупедавци” харесва и е цитирал в началото на статията си. Бившият офицер от ЦРУ, твърди, че именно тогавашния директор на ЦРУ е един от създателите на българската следа. Без да обръща внимание, че в подкрепа на тезата си привежда два съвършено противоложни аргумента, г-н Кеворкян поднася още един, за да докаже, че “Времето на убийците” е “невъобразим боклук от недоказуеми твърдения”. Комичното, според него, твърдение в книгата, че представител на съветското политбюро редовно присъствал на заседанията на българското политбюро. Тук, г-н Кеворкян разчита на незнанието на голяма част от младите българи и на късата памет на много от възрастните за българското минало. Десетилетия наред, България, освен че беше затворена за света, беше и съветска колония. Точно, заради това, Клеър Стърлинг е предположила, че член на съветското политбюро редовно е бил в компанията на българските си колеги. Всъщност, напълно възможно е понякога именно това да се е случвало. Така или иначе, най-важните решения в България се взимаха не от тогавашните ръководители, а от съветския посланик. Както е редно в една съветска колония.

Но трябва да отбележа, че в крайна сметка е трудно да се говори със сигурност за съществуването на българската следа в атентата срещу папата. Поради простата причина, че засега за това няма достатъчно ясни, категорични, доказуеми и проверими факти. Което никак не значи, че няма въпроси без отговор за тази следа. Например, как Агджа е влязъл в България през Капитан Андреево на 31 август 1980г. и е излязъл същия ден през Калотина с два фалшиви паспорта на имената на Фарук Озгюн и Йогиндер Сингх, със собствената си снимка в тези паспорти? Или защо българските власти тогава са позволили на най-известния турски терорист да влезе в страната. /Агджа вече е застрелял редактора на в . “Миллиет” и е на първите страници на вестниците в Турция/. Или заключението на комисията “Митрохин” в италианския парламент от 2006, че човекът на снимката от покушението близо до Агджа е именно Антонов. Или изводите на новото полско разследване на Полския институт за национална памет и сп. “Впрост” от май 2006. Поляците твърдят, че трима висши офицери от полските комунистически тайни служби са били до Агджа по време на атентата. Както и съобщението от 3 април 2005 в лондонския “Таймс”, че въз основа на новооткрити документи на “Щази”, Агджа е бил обучаван през пролетта на 1977 в палестински лагер, финансиран от тайните служби на съветския блок. Знаел ли е Антонов английски, както се изпусна български дипломат в Италия през януари 1983? Това впоследствие се отрича, защото това е единствения език, на който Агджа и Антонов са могли да контактуват. Бил ли е Антонов служител на ДС? И кой имаше интерес папата да изчезне от света? Защо пак той в последната си книга “Памет и идентичност” твърди, че покушението срещу него е дело на тоталитарна идеология и идва от Изток? Има и много други въпроси без отговор.

Но, в едно г-н Кеворкян е прав – Антонов е жертва на непредвидими и грандиозни обстоятелства. Вероятно против волята си, той се озова сред бурята на най-голямата тайна на студената война, ако изключим убийството на президента Кенеди. Антонов завинаги ще остане част от тази загадка, която разруши живота му. Дори завръщането в Родината не успокои страданията на този несправедливо забравен човек, с разбита съдба. Надявам се, измъчената му душа да е намерила най-сетне покой в по-добрия свят, където може би сега е заедно с папата и Клеър Стърлинг.

Но, г-н Кеворкян изглежда е против това и не дава покой на покойниците – в края на статията той споделя меко казано, странното си желание за правене на телевизия. Да вземе интервю от покойната Клеър Стърлинг край мъртвия Сергей Антонов!

Некрофилското желание на г-н Кеворкян няма да бъде изпълнено. Не защото, основава тезите си само на политическите си убеждения, а не върху фактите.

А защото мъртвите не пеят.