На 7 август тази година в. "Труд" публикува поредната "Телевизионна история" на Кеворк Кеворкян, звучно озаглавена "Сезонни дупедавци". Формалната тема на Кеворкян е смъртта на Сергей Антонов, но целият му сраведлив гняв е насочен към книгата "Времето на убийците" от Клеър Стърлинг, която издадох миналата година, и която май "убила Антонов с думи". Почувствах се засегнат от някои квалификации в публикацията и поисках право на отговор от в. "Труд". Макар че тексът на Кеворкян е на цяла страница, се оказа че моят отговор не може да е в същия обем. Не се изненадах особено и им направих 20 реда, които може и да пуснат някой ден. Това е оригиналният текст, който "Труд" намери за "твърде дълъг". Като го прочетете, ще разберете защо.
Няма да коментирам квалификацията «сезонни дупедавци», с която Кеворкян мимоходом удостоява няколко души в телевизионната си приказка, и която очевидно се отнася и до мен. На подобни квалификации може да се отговори само с други подобни квалификации. Никога не съм влизал в кръчмарски спорове – няма да го направя и сега. Лепенето на етикети в живота демонстрира липса на възпитание. В журналистиката е признак на липса на аргументи. Не стрелям по пианиста - както може, така свири.
«Убийци с думи» обаче заслужава коментар, особено на фона на «признанието» направено преди повече от 20 години от ЦРУ, че е измислило «българската следа». «Това не пречи на българско издателство през 2006 г. да продължава да убива Антонов с думи», пише Кеворкян. Вероятно иска да каже, че Издателска къща МаК е по-голям католик от папата, в случая – от ЦРУ. Това също би трябвало да е обида, но от устата на професионалист, макар и от загубилия отбор, звучи по-скоро като комплимент.
Все пак държа да кажа - не стрелям нито с думи, нито с куршуми. Особено по хора, които не са между живите. Още по-малко мечтая да взимам интервюта от тях. И на мен ми стана криво, като научих, че Антонов кротко се е споминал в мизерното си софийско жилище. По доста по-различни причини, които накрая ще обясня.
Но да вървим напред. Първо - за авторката Клеър Стърлинг, «съчинила лъжата за България, чиито аромат още се разнася». Огнян Дъскарев, на когото дължим чудесния превод на книгата, я определи в предговора си като смела жена.
Клеър Стърлинг наистина е рискувала много заради добър репортаж. През 1947 г. се качила в Италия на кораб с еврейски бежанци за Палестина, за да опише на място английската политика на възпиране на еврейски заселници преди създаването на Израел. Гипсирала американския си паспорт в уж счупената си ръка, и когато корабът бил пленен от британците, я изпратили в лагер. Там показала паспорта си и британските власти били принудени да я освободят. През 1949 г. взела голямо интервю от Лъки Лучано. В началото на 50-те години, въпреки че била бременна, заминала за Алжир, за да отразява войната за независимост. През 1968 г. била в Прага, за да пише за Пражката пролет. Нима това не е смелост?
Сега – за Антонов, който според Агджа трябвало да го чака от външната страна на колонадата на площад “Свети Петър” с наета кола. Освен това на 11 и 12 май 1981 г. Антонов трябвало да бъде с Агджа на площад “Свети Петър” за оглед преди атентата. Накрая щял да го покани у дома си на ул. “Пола” в Рим по повод събранието за осъществяване на плана.
Агджа дава множество доказателства, че познава Антонов, който отчаяно отрича това. Присъствието му на площад Свети Петър обаче е документирано на прочутата снимка на мъж с мустаци и очила, който стои на няколко метра от папата отдясно на Али Агджа и гледа с изумление как Йоан Павел ІІ рухва, поразен от куршума на убиеца. Фотографска криминалистична експертиза, проведена през 2005 г. с най-модерни методи от двама независими експерти на комисията „Митрохин,” категорично доказа, че мъжът с мустаците и очилата на снимката наистина е Сергей Антонов.
Накрая – за Държавна сигурност, най- главният герой във „Времето на убийците”. Ролята й в атентата срещу папа Йоан Павел ІІ бе доказана от комисията "Митрохин" на италианския парламент, която в началото на март 2006 г. стигна до заключението, че заговорът срещу живота на папата е организиран от съветското военно разузнаване (ГРУ) и българските комунистически тайни служби. През май 2006 г. започна и ново полско разследване на атентата срещу папата, тъй като на 13 май 1981 г. в деня на покушението в непосредствена близост до Агджа са били трима висши офицери от полските комунистически тайни служби.
Единствено българската държава още не признава, че „българската следа”, която Клеър Стърлинг откри преди 26 години, съществува. Може би защото в центъра й не е Сергей Антонов, а връзката на турската мафия, финансирала пътуванията на Агджа в Близкия изток и в Европа, включително и в България, с българската Държавна сигурност, която покровителства клоновете й в София и която превръща контрабандата на оръжие и наркотици в държавна политика.
Комунизмът дойде чрез криминални убийци - партизани и прочие декласирани елементи, които в първите месеци и години от съветската окупация брутално умъртвиха най-малко 30 000 души – цветът на българската нация. Създавайки през 1947 г. политическата си полиция, БКП роди политически убийци. Накрая логично ги превърна в мафиоти – с решение № 148 на Бюрото на Министерския съвет за скритата транзитна търговия. То е от 31 юли 1978 г. и постановява „скритата транзитна търговия през НРБ да се извършва само от ДТП "Кинтекс" и представителствата на фирмите на ДТП "Кинтекс" в НРБ.”
Решението за скрития транзит още е секретно. Дейността на „Кинтекс” обаче, друг главен герой във „Времето на убийците”, е детайлно описана в книгата .
По партийна повеля ДС създаде гръбнака на българската мафия. Нейните офицери и агенти бяха Суецкият канал, свързващ Държавна сигурност, официалните държавни структури и западните банки, по който изтече националното богатство на България. Те бяха скачените съдове за изпомпване на националната икономика. Контрабандираха злато, цигари, алкохол, електроника, наркотици, оръжие. Обучаваха международни терористи, включително Агджа. Осигуриха му едномесечна луксозна почивка в София, снабдиха го с оръжие и фалшиви документи. Агджа натисна спусъка, Господ отклони куршума. Папа Йоан Павел ІІ оживя, за да изпълни земната си мисия - да срути комунизма не само в Полша, но навсякъде по света.
Държавна сигурност беше мафия, която си имаше държава – Народна република България. Такава държава от 1990 г. няма. Като продължава да пази анонимността на бившите агенти на ДС на НРБ, парламентът пази убийци – спомнете си за Георги Марков. Пази национални предатели, които за малко не превърнаха България в 16 съветска република. Пази некадърници, които загубиха Студената война. И в крайна сметка пази себе си, както на 1 юни 2006 г. вътрешният министър Румен Петков официално призна:”Ако кажем всичко за Държавна сигурност, ще срутим държавата”.
Затова единствени кадесарите изпратиха Сергей Антонов в последния му път, признавайки най-сетне, че им е колега. Затова на погребението му нямаше политици.
Наистина „приятелството” между Антонов и „бойците на тихия фронт” бе твърде тихо. През 1982 г. той се провали - остави се да го заловят, а на процеса не се държа като Георги Димитров. Затова след като през 1986 г. шумно го прибраха, водещите офицери дълбоко скриха Антонов – за да не им припомня собственият им провал. И не му простиха, докато беше жив.
Клеър Стърлинг почина през 1995 г. - уважавана и известна. Американският Конгрес официално почете паметта й. Папа Йоан Павел ІІ си отиде през 2005 г. - обичан и велик. Светът плака за него. През 2007 г. умря и Антонов – гладен и болен, самотен и съкрушен. За основните действащи лица в тази история вече нищо няма значение.
Агджа обаче още е жив. Роденият убиец, обучаван от Карлос Чакала и оглавяващ списъка на изпълнителите на мокри поръчки на КГБ, пише в турски затвор книга за атентата и за човека, когото се опита да убие.
Май се задава нова българска следа.
2007-08-12 @ 21:26