cover chasha

Днес Министерският съвет предложи на президента Георги Първанов да награди с орден „Стара планина” първа степен бившия премиер и лидер на НДСВ Симеон Сакскобургготски. Отличието е „за изключително големите му заслуги към България, за развитие на демократичния процес, реформирането на страната и присъединяването й към НАТО и Европейския съюз”, се казва в мотивите за предложението на правителството.

Новината ме провокира да ви предложа един непредубеден поглед към личността на бившия монарх - погледът на 35-годишния английски благородник Джон Хамилтън, чиято прекрасна книга за България "Чашата на гадателката" издадох в края на миналата година. Можете да я намерите в книжарници "Хеликон" и "Пингвините".

Главата за Симеон носи библейското име "Не се уповавайте на князе".

Наистина недейте.

Откъс от 21 глава.

През лятото на 2006г. тайнствеността и благородническото сияние, които някога обкръжаваха Симеон II, бивш цар на българите, бяха мъртви. Властта се изплъзна от ръцете му, но богатството му остана непокътнато.

Това бе отблъскващият край на горчива приказка за изгубено величие, приказка, която би могла да бъде истинска история за лично тържество и реабилитация. Симеон, който бе роден, за да управлява, беше изгонен от революцията, живя петдесет години в изгнание, после безскрупулно си възвърна властта и парите. Но се опетни с това, което си взе обратно.

Кой сгреши – той или българите? На пръв поглед изглежда, че животът на Симеон е неразделно свързан със съдбата на България, която премина през бурните години на фашизъм и монархия до комунистическа диктатура и съвременна рекламна демокрация. Вярно е, че не би могъл да напише началото на живота си, но със сигурност след това е бил е господар на дните си. Те започват през щастливата 1937г., когато всеки ученик получава по-висока бележка и всеки офицер - пистолет, специален подърък, за да бъде ознаменувано рождението на наследника на Борис III, който вече е установил личен фашистки режим, неподвластен на Народното събрание.

Скръбта дошла рано и попарила живот, пълен с обещания и привилегии. Симеон си спомня, че един военен прекъснал игрите му във Врана, дворецът близо до София, с думите “Ваше Величество!” Веднага разбрал значението им - баща му, който малко преди това се е завърнал от среща в Берлин със съюзника си Адолф Хитлер, е мъртъв. Било през 1943г. Симеон е само на шест години. Носил короната през следващите три. През 1946 г. заминал в изгнание с майка си и сестра си. Комунистическото правителство конфискувало именията на короната, разпуснало регентската власт и екзекутирало регентите, включително Кирил, чичото на Симеон. Установена била република.

Последвали петдесет години на унижения и изгнание. Трудно е да си представим дребната низост да бъдеш цар без трон, без страна и пари, да си принуден да работиш като търговски пътник за европейски компании в Близкия изток. В края на 60-те той се отказал от стремежите си. Никога не осъдил публично диктатурата в България, никога не се възпротивил на нарушаването на човешките права, не помогнал на демокрацията и дисидентството. Уроците по български били прекратени и Симеон започнал житейските уроци по търсене на препитание. Живеел със семейството си в буржоазния, монархически, почтителен и обожаващ звездите Мадрид.

И тогава – шок! Злата империя, чийто край никой не виждал, внезапно и окончателно починала.

Симеон не се зарадвал, не се втурнал назад. Шест години мълчаливо наблюдавал какво се случва с българите, които се борели да намерят пътя си.

Сетне се върна. Но не за да помага. Изминаха единадесет години и тогава той влезе в политиката.

През 2001г. Симеон организира политическа атака, която му донесе поста на министър-председател. По думите на личния му представител Асен Ошанов, един от малкото хора, които ми казаха, че вярват във величието на патрона си, “Симеон беше изхвърлен като парцал, но се завърна триумфално след 50 години. Той е сред десетте най-добри политици на света”.

Симеон се самопредстави за безкористен герой. В интервю за Еl Mundo година след като стана премиер, се казва, че той работи до късно през нощта във Врана, в компанията само на една статуя на Дон Кихот. Ето как царят описа живота си: “Самота. Пълна самота. Пълна.. В известна степен все едно, че съм в манастир. Съвсем сам”.

Но трудно е да си представим този благороден образ на фона на това, което последва. В трудната, объркана парламентарна 2006 година, един италиански бизнесмен фатално опетни репутацията на Симеон с обвинения в корупция. В България много хора повярваха на това, въпреки, че обвиненията бяха енергично опровергани. В същото време Народното събрание, доминирано от социалистите, гласува да не бъде поставян под въпрос начинът, по който Симеон си възвърна царските имоти за 250 милиона долара, конфискувани преди шестдесет години от комунистите. Така бяха отхвърлени предположенията, че дворците, ловните хижи и горите на са били лично негови, а на короната, и следователно са държавна собственост. Но в резултат на дългата и жалка битка за имотите, царят изглеждаше алчен опортюнист.

Един месец по-късно, вече с осигурени милиони, 69-годишният Симеон обяви ефективния край на политическата си кариера. Партията му НДСВ, бе загубила властта в резултат на парламентарните избори. Сега, съобщи той, партията няма да издигне кандидат за предстоящите президентски избори.

“Тъй като ръководителят няма да се кандидатира, логично е партията да не издига кандидат” – обясни той с тон на наранено благоразумие. Представлението беше типично за Симеон – надменен, дървен маниер и резервираност. Като че беше в плен на безсмисленото и превзето убеждение, че всичко се върти около него. След като той не може да предложи кандидат на избирателите, значи няма такъв.

Колко далеч е това от лесната избирателна кампания, която го докара на власт през 2001 г.! Видях Симеон през онова лято, когато обикаляше улиците на Монтана, малък провинциален град на 80 км от София. Сто години по-рано градът се наричал Фердинанд в чест на дядо му, първият модерен цар на българите. Градът е малък, приятен и стар, типичен за Северна България, с пешеходна главна улица. Животът кипи главно в сенчестите кафенета в центъра. Няколко вехти сгради са пребоядисани с пари от Европейския съюз.

Слабият човек в сив костюм проявява учтив интерес към околните и бавно се придвижва по разбитите улици. Не прилича на политик в избирателна кампания, а на местен владетел, наследил наскоро земя, който сега я разглежда. Голяма тълпа плътно го следва по стъпките. Фаланга от телохранители и помощници не позволява на никой да се приближи прекалено близо до Симеон, освен няколко почитатели. Кланящи се мъже, които искат да се здрависат с него,баби, поднасящи с реверанс букети градински цветя и гераниум с дъх на тамян.

Присъединявам се към малка група журналисти, които вървят със Симеон извън града. Искам да го видя отблизо в интимната, провинциална обстановка. Чакаме на опашка за интервю. Телохранителите разбират, че съм чужденец и ме пускат през кордона. Симеон обича да разговаря с чужденци и лесно и впечатляващо превключва на френски, испански, немски и английски. Но неохотно говори на български с българските журналисти. На тях не разрешават достъп до бившия цар.

Без да знам, тогава му зададох въпроси, които щяха да го преследват през четирите години, когато беше на власт. Кои са съветниците му? Кои са членовете на вътрешният му кръг? Имат ли върху него влияние съмнителни бизнесмени от така наречените групировки, които владеят голяма част от икономиката? Откъде знае кому да се довери?

Симеон заявява, че въпросите ми се основават на фалшиви слухове и компромати:

“Това е един вид корупция. Не харесвам службогонците. Носът ми е дълъг, живял достатъчно дълго в изгнание, за да ги открия”.

Той е любезен и приятен. Разходката ни в градината често се прекъсва от развълнувани матрони, които му поднасят цветя. Царят отпъжда, като мухи напиращите български журналисти, опитващи се да му подхвърлят някой въпрос, и им се кара като учител:

“Извинете, но не виждате ли, че ваш колега от чужбина иска да говори с мен?”

Продължаваме да вървим. Посещението в този град предизвиква смут и вълнение сред изтормозеното и разочаровано население, което силно желае промяна. Повечето от дошлите са старци и хора на средна възраст. Те са безработни или се борят с живота с мизерните си пенсии, с които могат да си купят парче сирене седмично и внимателно го разделят на седем части.

Тези хора търсят спасител. Симеон отива на църква. Малкият храм от XIX век с името на Свети Кирил и Методий е препълнен с богомолци. Царят е застанал настрани, висок и забележителен в светлия си костюм. Свел е глава и се моли, заобиколен от свещеници в пищни раса. Светлината на свещите проблясва върху плешивата му корона, като благословия. Ето го пред нас в най-добрия си вид – един далечен монарх, изпълнен с вяра.

Навън пенсионер, който е чакал цялата сутрин, за да види Симеон, ми казва:

“Не очакваме нищо от него. Само искаме да видим нещо ново. Той е аристократ, а сегашните ни ръководители са плебеи. Той знае, че е негов дълг да управлява, защото е роден цар, и вижда колко е нелеп живота ни”.

По-късно Симеон държи реч на трибуната на градския площад. Речта му е лоша. Той не говори, като политик, опитващ се да реши проблемите на хората. Думите му са неясни, превзети, сухи. Не иска да вземе страна, да си изцапа ръцете с аргументи, които биха опетнили царската му висота. Вместо това предлага личните си гаранции, като държавен печат. Обяснява защо преди три месеца, е основал Националното движение Симеон II, пет години след като се е завърнал от изгнание. Обещава “ново време” и “нов морал в политиката”. Казва на тълпата:

“Вервайте ми!”

И защо не? Въпреки всичко, и аз наивно се изкуших да му повярвам. Кралската кръв е магия, освен това е необходима промяна. Защото той да не е човекът, който ще я извърши?

Това разгневи българските ми колеги. Нима след пет години мога да бъда толкова лековерен? Спомням си страстният спор между журналисти в бирарията в зелената градина близо до основната частна телевизия.

“Симеон е хлъзгав като риба” – заяви опитна колежка, която е една от първите, успяла да вземе интервю от него след падането на комунизма.

“Но защо не допуснете, че е искрен?” – запитах.

“Бедният Джон! Толкова си добър и мил!” – подразни ме тя. “Защо да считаме, че е искрен, та ние изобщо не знаем кой е той”.

Превод: Огнян Дъскарев

Copyright Издателска къща МаК, София, 2006