Toзи коментар беше писан в средата на април 2006 г. и публикуван във в. "Демокрация днес" на 17 юни 2006 г. След днешното - 29 август 2006 г. - заседание на Националния съвет на СДС личната ми номинация на Петър Стоянов като че ли става все по-актуална. А подкрепата на ГЕРБ- все по-персонализирана...

Той не е историк. Не е професор, нито доцент. Не е националист – „академичен”, „социален”, или „просветен”. От 16 години не е и гражданин. Но е Той. Петър Стоянов. Лидер на СДС. Бивш президент, който може да спечели нов мандат - с характер, хъс и воля за победа.
Обявените миналата седмица имена граждански номинации затвърдиха убеждението ми, че ако българските десни партии изобщо искат да участват в президентските избори наесен, трябва да излъчат някой от своите лидери за кандидат-президент. Аз, гражданинът, искам за гласувам за политик. Да участват в избори е работа на политиците и настоявам да си я вършат, а не да прикриват страха си от провал зад моя гръб, когато им изнася. А здравият граждански разум ми подсказва, че осемте парламентарни десни партии трябва да издигнат и подкрепят президентската кандидатура на Петър Стоянов. Независимо от личните отношения помежду си. Първо защото единствено сегашният лидер на СДС иска да се кандидатира. Второ – защото има стаж на поста, трето – защото има сметки за уреждане с Първанов. И четвърто, но не последно - защото Костов иска да е премиер. Какво по-хубаво от това и двамата да задоволят амбициите си, като взаимно си помогнат?

Трябва ясно да се разбере – тези избори няма да са само вътрешнополитически. Изборът между Стоянов и Първанов наесен ще е избор между Запада и Русия, която става все по-враждебна на Запада. Макар че в политиката победителя не го съдят, екслидерът на БСП е очевидно неприемлив президент на страна-член на Европейския съюз и НАТО, с три американски бази на своя територия. Уверявайки делегатите на последната конференция на СДС, че новият български президент няма да се казва Георги Първанов, Петър Стоянов сигурно е имал това предвид. Дано да е мислел себе си като алтернатива, защото при липсата на интерес от страна на Иван Костов и отказа от участие на тези избори на Бойко Борисов, Стоянов остава единствено печелившия десен кандидат.

Така че - „Той е.” Да се кандидатира го спира само съзнанието, че с 2 процента личен и 6 процента партиен рейтинг е практически неизбираем. Конюнктурата наистина е неблагоприятна, но ако положи достатъчно усилия - лични и партийни, за половин година може да я промени. И като преди 10 години да събере достатъчно гласове, за да се яви на балотаж срещу Първанов, на който да го разгроми.

Нека си спомним - до юни 1996 г. Стоянов беше слабо популярен заместник-председател на СДС, а самото СДС трудно се трансформираше от коалиция в партия. Виденов изглеждаше непоклатим и на никого през ум не му минаваше да го сваля от власт. Половин година по-късно Стоянов стана президент, след още шест месеца Костов стана премиер. И двамата искат нов мандат. Ще го заслужат, като създадат онази атмосфера на обществена нетърпимост, която преди 10 години изкара хората на улицата и помете БСП от властта.

Има предпоставки за това - преобладаваща част от българите са все по-недоволни от своето битие. В момента не протестират не защото нямат повод, а защото нямат водачи. Започнат ли, протестът им ще е фокусиран върху законността и структурата на властта. Докладът на еврокомисията от средата на май, при всички случай неблагоприятен за България, ще придаде нов смисъл на тези протести. Протести всеки месец, всяка седмица, а най-добре – и всеки ден. Протести пред централите на управляващите партии, пред кметствата и областните управи в страната с едно-единствено искане: „Вън мафията от държавата!” Протести, които Стоянов лично води. Дори ако в началото протестиращите се броят на пръсти, а „колегите” от партийните елити се надсмиват. В преломни времена нито мястото на лидера на опозицията е в парламента, нито функцията му е да организира обречени вотове на недоверие. Мястото му е на улицата, функцията – да я води, ако тя го припознае.

Многократно лъгано доверие обаче трудно се възстановява.Освен по-горе описаната „работа по места”, трябват и гаранти. Трябва авторитетни граждани и граждански движения да застанат с имената си зад Стоянов. Ако протестите срещу мафията и престъпността станат гръбнак на кампанията му, Стоянов може да разчита на гласовете на дясномислещите хора в България, които са между 800 000 и 1 300 000 души. Те без проблем ще го изпратят на балотаж срещу Първанов. На втория тур с още толкова мобилизирани и прелели се от други кандидати гласове лидерът на СДС убедително ще спечели.

Трябва му обаче стратегически съюзник, без който трудно ще бъде избран. Направо казано - трябва му ГЕРБ. Без корона. Засега дори и без Бойко Борисов.

За хиляди сини идеята за сближаване между Петър Стоянов и Бойко Борисов сигурно звучи като политическо изнасилване. Но не е. Дори когато партията му укрепне - а той тепърва ще я създава, при това отделно от ГЕРБ!- Борисов няма да има интерес нито да загърби Стоянов, нито да обсеби „запазената марка” СДС. Те ще му трябват за следващите местни, а още по- сигурно – за следващите парламентарни избори, които май ще са предсрочни. И ако процесите на сближаване продължат със същата интензивност, много е вероятно най-новата политическа алтернатива – идващата народна партия на Борисов – да влее свежа кръв в отиващата си народна партия на Стоянов. И до две години българската десница да се възроди. Това може да се окаже единствено възможния начин дясното в България да не изчезне, след като всички други опити за съхранение се провалиха. Може да се окаже и най-прекият път за персонална подмяна на изхабената част от българската политическа класа, която преобладава.

Трансформирането на анти-естаблишмент патоса на Борисов от националистически в проевропейски ще е знак за нов политически градеж. Изборът на Петър Стоянов за президент- негов крайъгълен камък.

Кой, ако не ти? Кога, ако не сега?