Ректорът на Софийската семинария епископ Сионий, обвинен преди седмица в блудство с 12-годишно момче от Елип Пелин,щял да ходи в манастир. Дано да не е Гложенския, където преди 4 години направил неприлично предложение и на мой приятел-англичанин. Джон Хамилтън описа ситуацията - не-анонимно и с типично английско чувство за хумор- в прекрасна книга за България. Наследете се на разказа му - част от глава 18 "Да спасиш душата си" от книгата на Джон "Чашата на гадателката", която издадох през декември 2006 г.

Вечерта се запознах отблизо с особеностите на българската църковна йерархия. Манастирът имаше празник.
“Хей, протестантче, какво пиеш?” – извика през масата архимандрит Сионий, ректор на Семинарията в София. Той е едър мъж, с голяма глава, дълга червеникава брада и пронизващи бледосини очи. Има нещо смущаващо в твърде плътския образ на този духовник.
“Протестантите не могат да пият ракия” – ръмжи той, кима с глава и глади гъстата си брада, стигаща почти до чинията. Погледът му не ми харесва.
Отпивам голяма глътка от чашата си:
“Нямах представа за това”. Монасите около мен се кискат. Владиката Гавраил и игуменът Панкратий мълчат. Отляво отец Нектарий шепне в подкрепа:
“Не му позволявай да те нагрубява”.
“Ще трябва да те направим православен християнин” – хили се Сионий.
“Ако пия достатъчно, може би ще стана православен”.
“Бутилката е наполовина пълна”.
“Е, тогава малко по малко” – казвам аз.
[...] Между песните Сионий подема сериозно въпроса за моята вяра. Пред него има бутилка с узо. Само той пие мастика, и бутилката е почти празна. Обляга се на масата към мен:
“Трябва да станеш православен. Твърде добър човек си, за да си протестант”.
Аз отпивам от ракията, не ми се говори за това.
Владиката се оттегля. Сионий и Васко халваджията започват да танцуват. Хванати за ръце, двамата бавно се въртят из стаята. Сионий ме кани при тях да играем хоро. Не мога да откажа. Ръка за ръка, рамо до рамо, пристъпваме заедно. Едрите мъже леко потропват, опитвам се да им подражавам. Музиката свършва, обръщам се към стола, но Сионий ме хваща за двете ръце.
“Хайде, стани православен! Искаш ли?”
Много съм пиян. За секунда тази идея ми изглежда привлекателна и екзотична. Православието е прекрасна, тайнствена, древна вяра. Харесва ми, че православните църкви са винаги отворени. Когато искаш, можеш да присъстваш на службата, да запалиш свещ, да се помолиш. Православието не е разпокъсано като протестантството. Може пък тук да бъда православен, а в Англия протестант? Но това е идиотско.
“Вече съм християнин” .
“Но си на грешен път и знаеш това”. Той ме прегръща и шепне в ухото ми:
“Никой няма да разбере. Моля те! Стани православен!”
В гласа му има нещо изкусително, но от друг вид. Червената му брада гъделичка ухото ми, неизбежно си спомням за Фландърс и Суон*, които пеят “Пийни си мадейра, скъпа”. Напушва ме смях, но сега определено не е време за това.
Всъщност сцената е отвратителна.
Изтръгвам се от ръцете му. Той ме гледа ядно, хваща ме отново:
“Не се дърпай, не бъди чак такъв западняк. Бъди с Изтока, като нас. Та ние сме братя” – гали ме той по лицето с другата си ръка.
Освобождавам се и казвам:
“Не мога, аз съм англичанин”.
“Но това е ерес. Ела в истинската вяра. Сам знаеш, че искаш това” – отново ме сграбчва Сионий.
Не е момент за теологични спорове или борба, затова в пиянството си търся най-лесния изход:
“Добре, ще го направя”. Той ме притиска плътно до себе си и ме целува по бузата:
“Да, Джон, да, да, ти спаси себе си. Кога ще го направиш?”
Колебая се:
“Сега не мога, пиян съм”.
“Не си чак толкова пиян. Изпълнен си с вяра, затова сега го направи” – шепне дрезгаво в ухото ми той, а ужасната му червена брада ме докосва по брадичката.
“Да не губим време, да вървим сега в църквата”.

Той става все по-настоятелен, държи ме в силната си мечешка прегръдка, говори за нашето “братство”. Изпълват ме подозрения. Отчаяно иска да ме закара в църквата, за да задоволи суетата си, или каквото си е наумил. Питам се какво означава този ритуал? Виждал съм малки, голи деца, потопени в купела. Целта на този човек определено не е душата ми.
“Ще ти бъда кръстник”.
Това прелива чашата. Покръстването е важно, но няма да доставя удоволствието да ми бъде кръстник на тази превзета откачалка.
“Искам Панкратий да ми бъде кръстник”
Сионий прави кисела физиономия и ме пуска.
“Панкратий” – крещи той по-силно от музиката. “Джон се съгласи да стане православен. Ще го кръстим, ти ще му бъдеш кръстник”.
Панкратий се приближава, видимо разтревожен. Очевидно и той е смутен като мен. Сионий ликува:
“Хайде, да вървим в църквата”.
“Пиян съм” – повтарям аз. “Няма да направя това, докато не дойда на себе си”.
Сионий ръмжи, подозира, че искам да се измъкна. Панкратий ме подкрепя:
“Сионий, престани! Не може насила да се покръсти”.
“Добре, ще го направим утре” – казва архимандритът намръщено, временно победен.
“Добре”
“В колко часа? – упорства Сионий.
“Няма значение, когато изтрезнея”.
“В пет и половина?” – предлага той. Това е след четири часа.
“В шест и половина” – остро отговарям. Едва ли ще може да стане толкова рано след цяла бутилка узо.

Превод: Огнян Дъскарев

ДнесКоалицията „Свобода на търговията", състояща се от повече от 60 неправителствени организации от 44 страни, публикува отворено писмо, призоваващо всички правителства да премахнат бариерите пред търговията.

Сред подписалите писмото са нобеловият лауреат по икономика Върнън Смит; бившия държавен секретар на САЩ Джордж Шулц; бившият министър-председател на Естония Март Лаар; бившите финансови министри на Нова Зеландия (Рут Ричардсън), Чили (Ролф Лудрес), Украйна (Виктор Пунценик) и Полша (Лешек Балцерович); бившият главен икономист на Кремъл Андрей Иларионов; индийският бизнесмен и автор Гурчан Дас; изтъкнатите китайски икономисти Ксия Йелянг (Пекин) и Мао Шоулунг (Ренмин); Граф Александър фон Ламбсдорф; много изтъкнати икономисти, философи и представители на академичните среди. Към момента повече от 2 000 човека са подписали писмото, включително 1 000 учени.

Българските подписи за подкрепа на отвореното писмо са от целия екип на Института за пазарна икономика, Петер-Андреас Бохман (директор за България, Фондация „Фридрих Науман за Свободата"), Калин Манолов (председател, Българско общество за индивидуална свобода), Георги Ангелов (член на УС на Българска макроикономическа асоциация), Емил Георгиев (Софийски университет), проф. Светослав Масларов (Нов български университет, и повече от 30 граждани.

Предупреждавайки за опасностите от връщането на протекционизма, авторите на писмото отбелязват:

„Протекционизмът води до бедност, не до просперитет. Протекционизмът даже не „предпазва" местните работни места или производства; той ги разрушава, като ощетява износните производства и производства, които зависят от внос, за да произвеждат стоките си. Повишаването на местните цени на стоманата чрез „защитата" на местни компании за стомана просто увеличава разходите за производството на автомобили и всички други стоки, произведени от стомана. Протекционизмът е глупава игра"

Нещо повече, имайки предвид трагичните последици от протекционизма през 20-те и 30-те години на миналия век, допринесли за Великата депресия и за бедността и национализма, които от своя страна са причина за Втората световна война, в писмото се твърди, че „Протекционизмът разрушава мира". От друга страна:

„Търговията насърчава мира ... като обединява различни народи в обща култура на обмен - ежедневен процес на научаване на чуждите езици, социални норми, закони, очаквания, желания и таланти ... [и] като окуражава хората да изграждат връзки на общо изгодно сътрудничество. Точно както търговията обединява икономическите интереси на Париж и Лион, на Бостън и Сиатъл, на Калкута и Мумбай, търговията обединява също икономическите интереси на Париж и Портланд, на Бостън и Берлин, на Калкута и Копенхаген - на народите от всички страни, които търгуват помежду си."

Отвореното писмо е достъпно на нова интернет страница - http://www.freedomtotrade.org/, на която ще се публикуват новини, мнения на подписалите писмото, кратки филмчета и много други материали.

Коалицията „Свобода на търговията" поема ангажимент и да наблюдава действията на правителствата по света и да поставя под въпрос всички действия, с които се цели въвеждането на протекционистични политики.

Спектърът на протекционизма се увеличава. Той винаги е бил опасна и глупава политика, но е особено опасна по време на икономическа криза, когато заплашва да навреди на световната икономика. Особеното условие на протекционизма е, че националният просперитет е увеличен, когато правителството гарантира право на монопол на местните производители. Както векове икономическо разсъждаване, исторически опит и емпирични изследвания много пъти са показали, това условие е крайно грешно. Протекционизмът води до бедност, не до просперитет. Протекционизмът даже не „предпазва" местните работни места или производства; той ги разрушава, като ощетява износните производства и производства, които зависят от внос, за да произвеждат стоките си. Повишаването на местните цени на стоманата чрез „защитата" на местни компании за стомана просто увеличава разходите за производството на автомобили и всички други стоки, произведени от стомана. Протекционизмът е глупава игра.

Но фактът, че протекционизмът влошава благосъстоянието не е най-лошото му последствие. Протекционизмът руши мира. Това е достатъчна причина за всички добронамерени хора, всички приятели на цивилизацията, да надигнат силен глас против икономическия национализъм, идеологията на конфликта, основана на невежеството и приложена чрез протекционизма.

Преди 250 години Монтескьо отбелязва, че „Мирът е естественият ефект от търговията. Две нации, които се различават помежду си, стават реципрочно зависими; ако едната има интерес да купува, другата има интерес да продава; и така техният съюз е на основата на техните общи нужди".

Най-ценният продукт от търговията е мирът. Търговията насърчава мира, отчасти като обединява различни народи в обща култура на обмен - ежедневен процес на научаване на чуждите езици, социални норми, закони, очаквания, желания и таланти.

Търговията насърчава мира като окуражава хората да правят връзки на общо-печелившо сътрудничество. Точно както търговията обединява икономическите интереси на Париж и Лион, на Бостън и Сиатъл, на Калкута и Мумбай, търговията обединява също икономическите интереси на Париж и Портланд, на Бостън и Берлин, на Калкута и Копенхаген - на народите от всички страни, които търгуват с други.

Огромният брой подробни емпирични анализи подкрепя идеята, че търговията насърчава мира.

Вероятно най-трагичният пример какво се случва, когато тази идея е пренебрегната, е Втората световна война.

Международната търговия се срива със 70% между 1929 и 1932 г., не и без помощта на тарифата Смуут-Хооли на САЩ от 1930 г. и отмъстителните тарифи на други нации. Икономистът Мартин Улф отбелязва, че „този срив в търговията е голям стимул за търсенето на автаркия и Лебенсраум, най-вече в Германия и Япония". Най-ужасните и смъртоносни войни в човешката история започват скоро след това. Като премахва войните, търговията спасява животи.

Търговията спасява животи също както увеличава просперитета и го разширява до все повече и повече хора. Доказателствата, че свободната търговия насърчава просперитета са просто съкрушителни. Просперитетът позволява на обикновени мъже и жени да водят по-дълъг и по-здрав живот. И с по-дълг и по-здрав живот те живеят по-мирно; хората, интегрирани към световната икономика имат повече време да се насладят на широкия обхват на културни преживявания, стигнали до тях благодарение на свободната търговия. Културата се обогатява от принос от целия свят, направено възможно от свободния обмен на стоки и идеи.

Без съмнение свободната търговия увеличава материалния просперитет. Но най-големият й дар не се измерва просто с пари. Най-големият дар са човешки животи, които са по-свободни, по-пълноценни и много по-малко вероятни да бъдат попарени или унищожени от жестокостта на войната.

Съответно ние, долуподписаните, се обединяваме заедно с молба към правителствата на всички нации да устоят на призивите на късогледите и алчните пречките пред търговията да се вдигнат. В допълнение, ние ги призоваваме да съборят сегашните протекционистки пречки пред свободната търговия. На всяко правителство ние казваме: позволете на своите граждани да се насладят не само на плодовете на вашите собствени полета, фабрики и гении, но на тези от целия свят. Възнаграждението ще е по-голям просперитет, по-богат живот и радост от благото на мира.

Фондацията за икономически проучвания Атлас и Международната мрежа за политика Ви канят да добавите Вашето име към тази петиция, която ще бъде открита за медиите на 1-ви април, в навечерието на сбирката на Г-20, на събитие в Мейфеър.

Стотици видни икономисти вече добавиха техните имена. Присъединете се към тях в
противопоставянето на протекционизма.

* Преводът е на Велин Пеев, стажант в Институт за пазарна икономика (http://www.ime.bg/)

Подкрепа на петицията: http://freedomtotrade.list-manage.com/subscribe?u=4a59832f04a5d6164a0b81a24&id=6cdd6e9f9d

Моят десен политик не ме чу. Не се учудвам и не му се сърдя. Върви по път, който смята за верен, само че е попитал за посоката грешния човек. Като другоселеца, който на въпрос как да стигне до воденицата, получил отговора „Леко, леко и у лево”, а воденицата всъщност била вдесно.

След вчерашното интервю на Иван Костов по Нова телевизия си мисля, че ако следва ДСБ, СДС няма да стигне даже до воденицата, а само до кривата круша преди нея. Макар и току-що събрали се, ако Димитров и Костов не се разделят, не само че няма да влязат в парламента, но и личните им планове, в слуховете за които до вчера упорито не исках да повярвам, няма да могат да се осъществят. Все пак и от "Московска",и от „Дондуков” ще почувстват леко неудобство да номинират за премиер и финансов министър политици от извънпарламентарната опозиция, колкото и експертен – по модела Попов - да са решили, че ще бъде следващият кабинет.

Иван Костов беше толкова ясен, че само лично заинтересовани или много заслепени хора могат да твърдят, че думите му: „Аз мога да работя с много хора. Мога да работя с БСП. Сегашният президент беше човекът, с когото ние постигнахме и аз лично съм постигнал консенсус…”, са извадени от контекста или не са правилно разбрани. На лично заинтересованите нито искам, нито мога да обяснявам – спазареното депутатско място за тях е по-важно от всичко.(Друг е въпросът колко от тях действително ще го получат при очакваното следващо разширение „вдясно”, и особено при броенето на гласовете…). Но шанс някой сляп окат да стане все пак има, макар и минимален. Ще се опитам да му отворя очите като обясня истинското значение на понятието „национален консунсус”. Начинът, по който комунистите го използваха, би трябвало да го помни и сам.

Само преди две седмици, по време на дебата по последния вот на недоверие срещу правителството на 25 февруари 2009 г. , Костов призова за ”национален консенсус в битката срещу мафията”, иначе България нямало да може да направи нито една стъпка напред. Вчера каза, че би работил с БСП, но само по национално значими теми, които определи като „възстановяване или изграждане върховенство на закона и получаване достъп до европейската солидарна подкрепа във вид на еврофондове”. Днес най-близките му хора допълват списъка с теми като операция "Чисти ръце" и реформиране на съдебната система, по които национален консенсус има от поне 10 години, но ако се търси по този начин, резултат няма да има и след 100. Бивш посланик в Брюксел и евродепутат дори предложи национален консенсус по „пълноправното членство на България в ЕС”. А аз наивно си мислех, че сме придобили въпросното членство преди 2 години. Утре списъкът с „национално значими цели” ще бъде продължен. Другиден – допълнен. Следващата седмица - видоизменен… И славата му дивна като някой ек, Костов ще препраща – от урва на урва и от век на век.

Така става във всички приказки и легенди. „Националният консенсус” е такава приказка. Благодарение на нея комунистическите номенклатурчици и тяхната придворна, предимно медийно-социологическа интелигенция, 20 години живяха и още 200 се канят да живеят щастливо. Как си написаха такава приказка без край?

Много просто - като замениха сопата с вестници. В обществата с „фасадна демокрация” пропагандата е това, което е сопата в тоталитарните. Тя пречи на хората да се организират, за да не се превърнат в нещо повече от зрители на управлението в уж тяхно име. Обслужващите медии лансират в обществото лозунги, срещу които никой не възразява, защото никой не разбира какво означават. „Национално съгласие” е най-безсъдържателният сред тях.

Други клишета от този тип бяха „националноотговорно управление”, „националноотговорен капитал”, „социално поносима цена на прехода”. Червените премиери Луканов, Попов, Беров и Виденов ги изтъркаха от употреба. „Синият” премиер Костов (впрочем финансов министър при помогналия да бъдат фалшифицирани изборите за Велико народно събрание Димитър Попов), уж ги отрече. Сега е на път да ги възкреси. Всичките, защото те вървят в комплект. Но нека все пак се концентрираме върху водещия сред тях.

Никой не може да отрече понятие като „национален консенсус”, защото никой не може да разбере и обясни за какво точно става дума. Никой не може, защото нищо не означава. Или, което е същото и дори по-лошо – „националният консенсус” може да бъде „обяснен” само с помощта на други понятия. Ключовото между тях е „умереност”.

На пръв поглед няма нищо лошо в умереността – тя е същност на политическия, ерго националния консенсус. С такава същност обаче консенсусът неизбежно се разпростира върху всички „приемливи” политически възгледи, чиито носители на свой ред са длъжни да вземат пред вид приемливите възгледи на другите. Така се създава „мейнстрийм” (т.е. „основно течение”). И всеки „умерен” се оказва „прав”.

Приемливостта на политическите възгледи обаче се определя от властимащите. А те не се интересуват нито от тяхната интелектуална правота, нито от моралната им чистота. Интересуват се дали са „отблъскващи” или „заплашителни” за мнозинството от населението. Критерият е емоционален, следователно субективен. С други думи – удобно обтекаем. Което е и целта.

Като всяко „основно течение”, и националният консенсус тече, накъдето поиска мнозинството. По пътя си той помита възгледите на индивида и малцинството. Мнозинството българи одобряват това, тоест одобряват комунизма и неговите метастази. Малцинството българи смятат комунизма за отблъскващ и дори опасен за живота, работата и бъдещето им, но мнението им може да бъде пренебрегнато, защото са малцинство. Алтернативата на комунизма - капитализмът - все още е отблъскваща и заплашителна за мнозинството българи, макар да е предпочитаното обществено устройство на най-креативните сред тях. Мнозинството печели, малцинството се подчинява. Демокрация. Национален консенсус.

В България може би има демокрация, макар и фасадна. Със сигурност обаче няма свобода. При свободата никое мнозинство, няма право да нарушава неотменимите права на живот, свобода и собственост на никое малцинство, включително на индивида – най-малкото малцинство в света.

„Националният консенсус” непрекъснато нарушава тези права. Забранявайки да прекрачваш границите на демокрацията, формулирани по правило от ляво мнозинство, той всъщност забранява споровете и конфликтите. На практика забранява да бъдеш десен. Който все пак се самопредели като такъв, има печална съдба. За интелектуалците дилемата е оцеляване чрез всекидневни компромиси, или отхвърляне от общността. Политиците избират между защита на индивидуалната свобода и ограничената държава (и стоене в опозиция до пенсия!), или плуване по течението и гарантирано място във властта.

Затова „десните политици и интелектуалци” в България избягват да влизат в конфликти. Такова безконфликтно поведение осигурява на първите власт, на вторите – трибуна. Но руши авторитета им. А той е нужен да те изберат и да не спрат да те четат. Затова „десните” политици и интелектуалци помагат на левите си колеги в потискането и неглижирането на всяко „отклоняващо се” мнение. Лесно е – просто вкупом го обявяват за „политически некоректно”, запазвайки си и престижа, и властта. Или поне така си мислят.

Може би защото не знаят, че когато противоположни базисни принципи са ясно и открито дефинирани, в спора побеждава рационалната страна; когато те не са ясно дефинирани, а се крият или заобикалят, надделява ирационалната страна. Това важи и за сътрудничеството между двама души (или две групи), които се придържат към различни базисни принципи - побеждава по-лошият или ирационалният. Единственото изключение е конфликтът – при конфликт между двама души (или две групи), които се придържат към едни и същи базисни принципи, побеждава онзи, които е по-последователен.

Политиците от всички цветове в България декларират еднакви базисни принципи – демокрация и пазарна икономика. Само че… под егидата на държавата. Тоест, социалната държава (или смесената икономика) е тяхна обща крайна цел. Това е игра в лявата половина – и тъй като левите са по-последователно ангажирани с увеличаването на държавата, десните са принудени несръчно да плагиатстват всяка тяхна програма, когато са на власт, или повече или по-малко явно да я подкрепят, когато са в опозиция.

Докато десните не започнат да се борят за индивидуална свобода и ограничена държава, общите им базисни принципи с левите – колективна демокрация и всесилна държава – ще продължат да ги теглят все по-вляво. Когато в резултат “десните” бъдат напълно изхвърлени от играта, същият конфликт ще продължи между социалистите и комунистите; и тъй като комунистите са ирационални, но по-последователни, те ще победят социалистите.

И българските политици – все пак, надявам се – без тези от СДС – ще се върнат там, откъдето са тръгнали.

Всички сме копелета на комунизма, все пак.

Драмата с дясното обединение, макар през последните дни да придоби фарсов характер, има и един полезен „страничен ефект” – подновяването на разговора за идеите и принципите, тоест за морала, в българската политика. Разбира се, верността към принципи и идеи, с които кръгове във всяка от двете основни десни партии обясняват желанието или съпротивата си да се коалират помежду си, прикрива други сметки и интереси. Но доколкото сключването или провалът на предизборна дясна коалиция може да предизвика нови интриги, но не и да роди нови принципи и идеи, ще кажа няколко думи за принципите и идеите. На моя десен политик - но и на всички мислещи избиратели. В лявата политика далеч няма повече морал...

Връзката

Връзката между морал и идеология е пряка - моралът е набор от ценности и идеи, т.е етичен кодекс, който от своя страна е елемент на философията, без която не може да има политика, която пък се базира на идеология – системата от ценности и идеи, която освен да обясни обществото, мотивира и направлява определен тип обществени действия. Идеологията и разговорът за нея обаче се натоварват със значения, които не притежават, и надежди, които не могат да оправдаят. Разчита се една обща идея, каквато десните партии никога не са имали, да им донесе толкова гласове, колкото скоро не са получавали.

Оптимистичните социологически прогнози за дясното обединениe от последните два месеца могат толкова лесно да бъдат опровергани с песимистична статистика от последните пет години, че не си струва да бъдат коментирани. Разговорът за морала в българската политика обаче си струва да се води колкото дълго трябва, макар драмата на партиите в България да не е морална. Тя е идеологическа, организационна и личностна. Не се решава с механични коалиции. Още по-малко – с връщане или генериране на ценности и добродетели в обществото. Това не е работа на политическите партии. Не е работа дори на политиката. Работа е на философията - и най-вече на самото общество.

Философията

В човешката история винаги е имало само две политически философии: свобода и власт. Философията на властта винаги е била по-привлекателна за властимащите, и може да се опише достатъчно ясно само с някои от имената си: социализъм, фашизъм, комунизъм, социална държава. Философията на свободата винаги е уважавала индивида, вярвала е в неговите способности да взема мъдри решения за своя собствен живот, и е била враждебнa към готовите да използват насилие, за да получат каквото искат. Политическият проект на философията на властта е социализма. Политическият проект на философията на свободата е капитализма. Няма нищо средно между капитализма и социализма. Между капитализма и социализма има само повече социализъм.

Политиката

Политиката е неотделима част от философските системи. Ако философията обуславя зараждането, промените, развитието и краха на всяка социална система, политиката се застъпва за определени политически принципи като следствие и основно практическо приложение на своите фундаментални философски принципи. Само в политиката, базирана върху философия, има морал, макар огромна част от българските политици да смятат, че тя е територия отвъд доброто и злото, и често да обещават да отнемат на едни онова, което им принадлежи, за да дадат на други нещо, което не им принадлежи. Засега това е печеливша стратегия, тъй като се базира на първичния инстинкт на човека да се стреми към благоденствие и да бяга от тегобите. И ще бъде такава, докато сред достатъчно голяма част от обществото не се утвърди морал, който ще постулира хората да не разчитат на държавата, а да се оправят сами в живота. Този морал обаче ще бъде наложен от гражданите. Когато се появят достатъчно граждани с такъв морал, ще се появяват и политици, готови да го спазват, за да бъдат избрани. Тогава ще се роди и автентичното дясно в България.

Засега няма достатъчно такива граждани, или ако има, повечето от тях не гласуват. В резултат не се появяват и достатъчно такива политици. Това свива дясното дотолкова, че напоследък възкресителят му се привижда като крайно левия Барак Обама, а самозвани ковачи мъдруват върху българския вариант на «дързостта на надеждата». Дързостта се изчерпва с неспирно повтаряното заклинание опозицията да се обедини на всяка цена. Надеждата - с убеждението, че така отново ще дойде на власт.

Дори да се окаже възможно, дясното обединение няма да бъде печелившо. Това може би е драма за моя десен политик, но не и за мен. За мен по-важният въпрос е дали дясното обединение е нужно. За да отговоря на този въпрос аргументирано, трябва да дефинирам и понятия като морал и закон, и да потърся връзката между тях.

Моралът

Моралът е тази система на поведение, която се ръководи от съображението за благото: на всеки член на обществото поотделно или на всички заедно, на индивидуалния просперитет или на общото благо. Както философиите, така и моралът е различен: «общото благо» служи като морална обосновка на социализма, индивидуалният просперитет – на капитализма. Моралната идея при социализма е, че индивидът е длъжен да се жертва в името на общото блато; моралната идея при капитализма е, че индивидът е в правото си да служи на своето собствено добро. Индивидуалния просперитет е цел при капитализма, общото благо е следствие. То нямаше да бъде постигнато, ако всеки не преследваше своя рационален личен интерес.

Моралът на философията на властта, тоест на левите, е алтруизмът - етическата теория, която твърди, че човек няма право да съществува заради самия себе си, че службата в името на другите е единственото оправдание за неговото съществувание, и че саможертвата е най-висш морален дълг, добродетел и ценност.

Моралът на философията на свободата, тоест на десните, е рационалният егоизъм, според който човешкото благо не изисква човешки жертви, а рационалните интереси на хората не влизат в конфликт, тъй като хората си взаимодействат едни с други като търговци – дават ценност, за да получат ценност в замяна. Принципът на търговията е единственият рационален етичен принцип - това е принципът на справедливостта. Този етически принцип доведе Западния свят до невиждан разцвет и срути комунизма в Източна Европа.

Законът

Законът според Фредерик Бастиа е колективна организация на индивидуалното право на законна защита ; той отстоява Правото на всеки, за да възцари Справедливост за всички.За 20 години моят десен политик нито веднъж не се закле в закона; не го заяви недвусмислено като абсолютен приоритет, не го назова, не формулира цялостен етичен кодекс на неговата основа. Затова и категорично отказа да се идентифицира идеологически с аргумента, че и европейските партии не го правят. Това е вярно, доколкото през последните две десетилетия либералните западни демокрации придобиха чертите на държави на благоденствието с широко разпространени държавни социални програми и целяща да осигури пълна трудова заетост данъчна политика, а либералните западни партии започнаха да се наричат народни. Западните партии обаче бяха писали идеологическите си биографии десетилетия, някои и столетия преди това. Българските опитаха да препишат само последните абзаци. Дефицитът на идеология при тях се прояви като дефицит на управленски умения. Обществото го усети като дефицит на справедливост. И тъй като справедливостта се гарантира от закона, това беше дефицит на законност. По-точно – на върховенство на закона. Върховенството на закона е институцията, която защитава Свободата. То е фундамент на всяко дясно мислене и действие. С погрешен или липсващ фундамент всички следващи решения и действия са погрешни.

Моралният тест

Накрая, за да видя какво е разбрал от прочетеното, ще подложа моя десен политик на кратък морално-философски тест. Постъпвал ли е той разумно – тоест в съответствие с фактите от действителността, пред последните 20 години? Рядко. Постъпвал ли е почтено: тоест отказвал ли е да жертва собствените си убеждения заради мнението или желанията на другите? Още по-рядко, особено преди избори. Постъпвал ли е справедливо – тоест въздържал ли се е да придобива незаслуженото и неполагащото му се - материално или духовно - от някого, или да го дарява на друг? Практически никога.

Моят десен политик не е бил разумен, почтен и справедлив през последните 20 години: нито когато беше на власт, нито когато е в опозиция; нито когато беше в СДС, нито след като го напусна. Защо да вярвам, че ще бъде сега? Защо да очаквам, че ще бъде разумен, почтен и справедлив, тоест, че ще прави истинска дясна политика заедно с други подобни на него десни политици, след като не я е правил сам? Защо да се надявам, че тепърва ще бъде морален и честен, ако благодарение и на личните му усилия политиката фаворизира нечестните?

Нямам основания за това. Следвателно дясното обединение между тези партии, начело с тези лидери, на тази основа, с тези послания, е ненужно на десния избирател. Още по-малко е въпрос на живот и смърт. Поне не на тези на избирателя.

Ако все пак дясното обединение се случи, гласовете, подадени за партиите в него, ще са резултат от «пакетна сделка» - гласове заради едно-единствено обещание или един-единствен член на коалицията, дори да сме били несъгласни с останалите.

Така купувахме книги по време на комунизма – 35-ти том от съчиненията на др. Тодор Живков в пакет със «Спасителят в ръжта». Но комунизмът падна, поне по отношение на книгите. Те отдавна се продават поотделно. Защо ли си мисля, че след 28 юни (или 11 юли, или когато и да е), най-подходящото четиво за моя десен политик ще бъде «Отнесени от вихъра»?

Ако се окажа прав, нека потърси утеха в Библията. Там пише, че кривото не може да се изправи, и че това, което е недовършено, не може да се брои. Пише, че има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето.

И че всеки край е начало.

Бойко Борисов побратимил вчера София с Чикаго. "Събраха се", бих казал, визирайки героите от популярна реклама. Не само Карнобатската гроздова обаче събира Борисов и Дейли. Какво друго - преценете сами от този откъс от книгата "Непознатият Барак Обама" от Дейвид Фредосо, която Издателска къща МаК ще пусне на пазара до края на месец февруари 2009.

Ричард Дейли обаче съвсем не е губещ политик. Той е кмет на Чикаго от почти 20 години. За това има сериозни причини – той познава отлично чикагската политика и пред него семейство Строгър са дребни играчи. Все пак, много от машинациите на чикагската политика бяха разкрити от федерални агенти именно в неговия офис. Мнозина от подчинените му бяха признати за виновни и осъдени. Подробности за това бяха разкрити в съда и в медиите.

Но дори и в тежки времена, Дейли може да разчита на реформатора Обама да го подкрепи, както в преизбирането му през 2007 г.

Тъй като не вярваше на редовите низови организации на Демократическата партия, много от които не го подкрепиха в изборите за кмет през 1989 г., Дейли изгради собствена армия от партийни войници. Тя се състои от групи със забавни имена като Коалиция за по-добро управление, Демократическа организация на испаноговорящите (често наричана Испаноговорящите на Дейли), и няколко други организации, на които кметът има доверие.

Всеки политически войник има нужда от заплата, т.е. място в щатните списъци на кметството, без оглед на образованието. Може да сте били гангстер, но ако сега сте член на правилната политическа организация, ви назначават за ръководител на програма за 40 млн. долара . Ако имате точните връзки, кметството ще ви назначи на работа, дори ако сте откраднал 4 млн. долара в монети от 25 цента от градските каси за пътни такси . Това е чикагската версия на „промяната, в която може да повярваме”.

През 2005 г. съдията Патрик Фицджералд започна да руши чикагската машина и разкри същите незаконни назначения, както в община Кук, но в много по-големи и сензационни размери. Най-голямата разлика между Строгър и Дейли е в това, че последния успя да се измъкне сух от разследването.

Сътрудниците на Дейли, Робърт Сорич и Тимъти Макарти, през 2005 г. бяха признати за виновни, а през 2006 г. – и осъдени, за незаконни назначения и организиране на армия от верни кметски служители, както и за това, че са възнаграждавали с длъжности и повишения политическите съюзници на кмета . Съдия Фицджералд заяви, че в кметството са били провеждани фалшиви интервюта за работа, като резултатите на кандидатите-политически съюзници и сътрудници в кампаниите на Дейли, били преувеличавани. Един кандидат за работа бил в Ирак в деня на интервюто си, но отсъствието не му попречило да постигне най-добрия възможен резултат – 5 точки от 5 възможни .

Федерални агенти конфискуваха документи и компютърни файлове, използвани от хората на Дейли, за да следят „хиляди политически назначения” , „документи с цветни кодове, обозначаващи успелите на интервютата за работа, както и спонсорите от профсъюзите и политическите организации, свързани с новите служители”. Хора без никакво образование и подготовка (някои описани като „тъпаци”), били назначени на длъжности, които изобщо не били за тях. С думите: „Направете най-доброто за него”, Сорич поискал един кандидат (описан като „пияница”), „да бъде назначен при всички случаи” .

След като хората му бяха признати за виновни за незаконни действия, кметът каза, че е „натъжен от обвиненията срещу тези служители и семействата им”, и добави, че федералното разследване е „разкрило практика, която просто трябва да бъде премахната”. Дейли каза също: „Не мога да променя миналото, но се уча от него. Предприех решителни стъпки, за да реша тези проблеми, и ще продължа да правя това” .

Никой не знае дали Ричард Дейли не се опитваше да се шегува.

Кандидатът за президент на САЩ Барак Обама обаче не се трогна от всичко това и подкрепи Дейли при преизбирането му през 2007 г. Това не значи, че Обама не е имал някакви съмнения. През август 2005 г., в разгара на скандала с незаконните назначения, Обама почти каза нещо критично за Дейли, когато го запитаха дали ще го подкрепи в изборите. Той каза пред Chicago Sun-Times : „Някои репортажи във вашия вестник ме карат да изпитвам доста съмнения”. Час по-късно обаче, очевидно размислил, Обама се обадил на журналиста, за да „изясни” забележките си. „Обама заяви, че сега кметът „явно минава през тежки времена”. Но сенаторът каза, че Чикаго „никога не е бил по-добре”, и че „в различни области е постигнат значителен прогрес”. Сенаторът добави, че е „много рано” да се говори за подкрепа, защото кметът още не е обявил кандидатурата си”.

През януари 2007 г., когато Обама окончателно подкрепи Дейли в изборите, журналист го запита как „загрижеността му” от 2005 г. се е превърнала в подкрепа. Обама отново даде неясен отговор: „Няма съмнение, че има още работа.[...] Но важното е да се види цялостния резултат от управлението на града.[...] Като цяло Чикаго се движи в правилната посока” .

Превод: Огнян Дъскарев

Юпита в потури напират да оправят разбитата държавна каруца. Кога най-после ще я измъкнем сами от калта?

Когато преди седмица Станишев изпи чая на мира с Ковачки в компанията на 5000 негови работници под прозорците, лидерите на «традиционни» партии в България сигурно са въздъхнали с облекчение. Уплахът им от «Лидер»-ската конкуренция вече бе попреминал, след като енергийният бос се сдружи със земеделеци и воеводи, за да «Напред»-не. След чаепиенето обаче стана кристално ясно, че единствената оцеляла след местните избори през 2007 г. бизнес-партия не възнамерява да стои в опозиция, а дава ясна заявка за бъдеща коалиция във властта. Икономическият й патриотизъм дойде по поръчка на управляващите, обхванати от горд евроскпетицизъм.

Преди година и половина такова развитие не изглеждаше много вероятно. Сред над 70-те участници в последните избори за кметове и общенски съветници имаше 14 регионални бизнес-партии. Варна дори постави своеобразен рекорд с 5 регистрирани партийни формирования на бизнес основа. Големият бизнес, разочарован от протежетата си в партиите и заплашен от конкуренцията в Европейския съюз, инвестира в свои политически организации, за да „ изяде деградиралата политика”. В отговор политици и висши държавници обявиха, че създаването на бизнес-партии „ще доведе до тежка корупция по места”. Станишев направи „странното” изявление, че «не се задава нова 1997 година».

Театър или мост?

Вече е ясно, че или са ни разигравали поредното евтино театро, или бизнесмени и политици отново са намерили път един към друг. По-вероятно да се е случило второто – в България все още най-добрият бизнес на бизнеса е политиката, а най-добрата политика на политиците е бизнесът. Това статукво очевидно не дразни бавно зреещо гражданско общество като българското, и можеше още дълго да се преглъща, ако евроскептицизмът не стана новата спойка между бизнеса и политиката. При това евроскептицизъм, базиран не върху здравословното искане за по-малко правомощия на евробюрокрацията и повече самостоятелност на националните правителства, а върху арогантното отхвърляне на всички поети общностни задължения и контролни механизми, които могат да попречат на безнаказаната кражба.

Колкото и пасивно и дебелокожо да е едно общество, би трябвало да реагира на подобна гавра – ако не с неговото достойнство, то поне с неговото и на децата му бъдеще. Тазгодишният 14 януари и следващите дни на протест бяха едно добро начало. Но голяма част от смисъла им ще се загуби, ако не се осъзнае новата опасност пред България – задаващите се юпита с потури.

Със сигурност никой освен общинските им съветници (и ако имат някой селски или районен кмет), вече не си спомня за „Глас”, „Дела”, „Средна европейска класа”, „Бургас”, и пр. «Лидер» обаче оцеля и пое «Напред». Обобщеният опит на първопроходците Жорж Ганчев, Стефан Софиянски, Симеон Сакскобурготски, Волен Сидеров и Бойко Борисов, бе въплътен в политически субект, който има амбицията пряко да представлява „новите” капиталови, предприемачески и бизнес среди, и да води „национално-отговорна” политика, за да постигне „основни национални задачи”.

Пътен знак или рак?

Още на учредителния конгрес през ноември Красимир Каракачанов разкри част от задачите на «Напред». «Европейският съюз не е цел в живота», каза воеводата, и отново декларира нуждата на България от национална доктрина. Настоявайки за повторно отваряне на 3 и 4 блок на АЕЦ «Козлодуй», двамата с Ковачки изтупаха от праха и отколешната мечта на енергийната мафия България да стане «енергиен център на Балканите». Остава земеделецът Личев да поиска възстановяване на ТКЗС-тата, а «Гергьовден» - авоарите на «Мултигруп»…

Ковачки-Каракачанов-Личев-Дилов със сигурност ще спекулират с до болка познати клишета като „българско”, „народно”, „демократично”, „национален интерес”. Ще обясняват, че тъй като българският европейски проект е национална задача (четиримата едва ли открито ще призоват за излизане от Европейския съюз), формацията им ще си сътрудничи с всички в името на „общото дело”. Няма да е идеологически оцветена, а «българска». Ще обединява нацията около държавата, и така ще се превърне в «народна». Ако имат достатъчно въображение, четиримата могат да призоват партиите да се превърнат в организации от бизнес-граждански тип. Ако нямат, могат да започнат със смяна на логото. Рак би им подхождал много повече от пътен знак…

Стар популизъм на нов глас

В аморфната идеологическа идентификация на «Напред» – нов прочит на изтърканото от употреба «национално съгласие» – все пак има нещо добро. Макар и основната партия в коалицията да е бизнес-формация, тя не отправя и очевидно няма намерение и в бъдеще да отправя либерални послания. Достатъчно честно: съчетанието на лидерски тип партии, каквито са «Лидер», ВМРО, «Гергьовден» и БЗНС-Личев (последните две се състоят комай само от лидери), с либерализъм, е тотално недопустимо. Невъзможно е и либерализмът да се бърка с центризма, с който «Напред» вече се самоидентифицира, защото либерализмът безрезервно подкрепя идеала за свободния пазар, а друг истински пазар освен десен няма. Либерализмът по света е само и изцяло десен.

Ще има и нещо ново – някое и друго ново юпи. Със заявката, че ще покажат на политиците как се управлява икономика и държава, в избирателните листи ще влязат ограничен брой «успешни предприемачи и професионалисти». Те ще бъдат нещо като юпитата на Симеон в потури. Ще издигнат качеството на общинското и национално управление до невиждани висоти. България ще остане европейска държава, но стриктно ще „пази националното си достойнство” – в смисъл че ще изпълнява само онези директиви от Брюксел, които са в интерес на бизнеса на новите политици.

След Милен Велчев и Николай Василев, българите ще се отплатят подобаващо за „жертвата” да ни управлява и на Ковачки. Ако Велчев «превъртя» външния дълг, а Николай Василев продаде БТК, Ковачки ще пробва да отвори два стари, и евентуално да построи два нови реактора в АЕЦ «Козлодуй». Дано Европа да се намеси, защото българите едва ли ще попречат на новите юпита в потури, по цветистия израз на Красимир Каракачанов, «да оправят разбитата държавна каруца».

Популизмът печели…до време

Надявам се България да не върви твърде дълго след "лидерите" от «Напред» - не защото са социалисти, а защото са популисти. Спорът дали популизмът е самостоятелна идеология с ясни и прости отговори на сложни въпроси, или дремеща нагласа, която се активира, когато успее да „обере” надигащото се обществено недоволство, ми струва схоластичен. Още повече, че в реалната политика твърде често сме свидетели на комбинация от двете, и че противно на преобладаващото мнение, и българската, и европейска политическа действителност, отреждат на популизма кратък живот.

Жорж Ганчев например, първата емблема на българския популизъм, залезе за 9 години. Ако на президентските избори през 1992 г.той спечели 16,8% от гласовете, а през 1996 г. – 21,9%, то през 2001 г. популистката легенда се задоволи с жалките 95 581 гласа, което е само 3,4% от целия вот. Сега за Ганчев ще гласува само Шуши.

На парламентарния вот през 2001 г. царската партия взе 1 952 513 гласа и вкара 120 депутати. През 2005 г. получи 725 314 гласа и 53 депутатски кресла. Без отцепниците от БНД и без Симеон Втори от името си, сега НДСВ има 35 народни представители. Никой не дава шанс на Националното движение за стабилност и възход да влезе самостоятелно в следващия парлалемнт. Перата на жълтия паун окапаха за 8 години. Напоследък дори рейтингът на Бойко Борисов – о, ужас! – пада ли, пада...

Бродещият из Европа призрак на популизма също е пътник. Вече малко хора си спомнят авторитарните националистически партии и движения на Владимир Мечиар в Словакия, на Ищван Чурка в Унгария, на Франьо Туджман в Хърватия. Миналата есен „Велика Румъния” на Корнелиу Вадим Тудор не влезе в парламента. Политическата екзотика на братята Качински в Полша също е почти история.

Макар и относително нов като форма, без идеология и социална база и олигархичният популизъм на Движение «Напред» е обречен. Дори да е благословен от президента и/или ДПС. Балансите, на които ще се крепи тази формация, ще са твърде крехки. Общественият авторитет – повече от съмнителен. Провалът – неизбежен.

Очакваме раждане

От поредната криза на политическия модел обаче ще има смисъл при положение, че честно замогналите се хора в България се възползват от нея. Те са гръбнакът на оформящата се средна класа и е крайно време е да се осмелят да артикулират собствения си стил на живот като публична норма Да си набавят най-после идеологически ресурс, да изработят вдъхновяваща визия за развитие на страната и реалистична програма за осъществяването й, и да се организират в автентична, широко скроена бизнес-партия, която да работи за това да са свободни и широки рамките за бизнес в България.

Преди това честният частен бизнес в България трябва да разбере, че борбата за свободното общество е постоянна борба, борба на идеи, борба за сърцата и умовете преди всичко на младите, и че за да защити себе си, трябва да подкрепи тези, които водят такава борба. В областта на идеите това са оскъдните десни интелектуалци. В областта на политиката няма никой.
Чакаме да се роди. «Кога» е въпрос на надежда, не толкова на прогноза. Дано да не е прекалено късно.

Официално обръщение от организаторите

Обединените сдружения на майки, студенти, природозащитници, земеделци и Интернет потребители канят всички граждани на протест срещу проваленото управление на България под надслов „Уволнени сте“.

София: пл. „Народно събрание“ на 28 януари, сряда, от 15.00 ч.
Варна: пл. „Независимост“, 28 януари, сряда от 16.00 ч.

На протестния митинг ще бъдат обявени следните действия:

1. Искане за оставка на правителството.
2. Обявяване на национално гражданско неподчинение и призив за обща стачка.
3. Иницииране на нов обществен договор.

Основни принципи на обществения договор са:
I. Правова държава, в която законите важат за всички.
II. Пряко участие на гражданите в управлението и промяна на избирателната система.
· Референдуми, инициирани от граждани с нисък праг за свикването от гражданите.
· Гражданска законодателна инициатива.
· Пропорционална избирателна система с преференциален вот без праг на преференциите.
III. Гаранции за свободата на словото, личната свобода и неприкосновеност.
IV. Опазване на природата и въвеждане на принципите за устойчиво развитие.
V. Реална евроинтеграция на България.

МАТЕРИАЛИ ЗА ПРОТЕСТА:

1. СРОКСОС - http://www.facebook.com/ext/share.php?sid=52209781300&h=UyJUr&u=Aib7l
2. България е наша - http://www.facebook.com/ext/share.php?sid=52209781300&h=UyJUr&u=Aib7l
3. Електронна граница - http://www.facebook.com/ext/share.php?sid=52209781300&h=UyJUr&u=Aib7l - призовават:
За да покажем, че не искаме повече да ограничават правата ни в цифровия свят, а и не само, носете си някакъв отличителен знак - било то мишка, мрежов кабел или нещо по ваш избор.